Интересен е въпросът дали е допустим иск за собственост /установителен или ревандикационен/ за самостоятелен обект или прилежаща част /склад, мазе/ към самостоятелен обект в случаите, в които към момента на предявяване на иска вещта не съществува. Несъществуването на вещта може да се изразява в неизграждането /невъзникването/ й или пък в разрушаване на съществувала вещ, за която страната притежава титул за собственост.

                Според практика на ВКС иск за собственост, предявен за несъществуваща вещ или за несъществуваща реална част от вещ е недопустим, тъй като на защита по исков ред подлежат само спорни субективни материални права, но не и бъдещи права, които биха могли да възникнат. Обект на правото на собственост е дадена вещ и с погиването й правото на собственост се погасява, съответно – до възникването й право на собственост не възниква, тъй като субективно материално право без обект (предмет) не може да има. Процесуалният закон не предвижда възможност за защита по исков ред на евентуални бъдещи права, включително и на бъдещо право на собственост, което би възникнало с възникването на вещта. Според ВКС такъв иск би бил недопустим.  

Така напр. в Решение № 60098 от 5.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3416/2020 г., I г. о. се приема, че не може да бъде воден иск за собственост за вещ, която е обособена в инвестиционни проекти на сграда, предмет е на разпоредителна сделка, но не е изградена такава вещ, респ. не съществува. Обект на спор по делото са четири мазета, които са предвидени по проект на приземния етаж в сграда, обект са на разпоредителни сделки, като всяко от мазетата е следвало да представлява складово помещение към съответен апартамент, но при строителството на сградата не са изградени и реално не съществуват. На мястото на мазетата е изградено едно общо избено помещение, с една врата, което да се ползва като складово помещение от собствениците на четирите самостоятелни жилищни обекти – апартаменти. Четирите мазета не са обособени като самостоятелни избени помещения – с ограждащи стени и врати към всяко от тях, в площта и обема на изграденото общо избено помещение.  Несъществуването на обекта на правото на собственост обосновава липса на правен интерес от установяване на това право, съответно такъв иск е недопустим.

В Съдебно решение № 408 от 28.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 52/2009 г., I г. о., ГК съдът взема предвид, че правото на собственост се определя като абсолютно вещно право, по силата на което едно лице може да иска от всички останали да се въздържат от каквито и да е действия върху вещта. Независимо от това как точно ще се дефинира правото на собственост, то винаги се свързва с конкретна вещ. Затова предмет на иска за собственост може да бъде само вещ, която съществува към момента на предявяване на исковата молба. Бъдеща вещ, която още не е възникнала, може да бъде предмет на валидна сделка, ако продавачът очаква правомерно да я получи. Такава бъдеща вещ обаче не може да бъде предмет на съдебна защита, тъй като правото на собственост върху нея все още не е възникнало и ако такъв иск бъде предявен, той ще е преждевременно заведен и затова недопустим. Недопустимо е също така със съдебното решение по чл. 108 ЗС да се обособява вещта, която е предмет на съдебна защита. Съдът може да обособява нови вещи само в делбено производство, при спазване на изискванията на чл. 201 – 204 ЗУТ, чл. 7, ал. 3 и ал. 4 ЗСПЗЗ и чл. 54, ал. 3 ЗКИР, но не и при разрешаване на спорове за собственост.

Предмет на делото е иск по чл. 108 от ЗС за собственост на няколко зимнични помещения, принадлежащи към етаж от жилищна сграда. Искът е предявен от купувача срещу продавача.  Спорът е породен от това, че при продажбата на етажа, принадлежащите зимнични помещения не са описани в нотариалния акт. Според ищеца те са принадлежност и следват главната вещ, а според ответника – сутеренният етаж има самостоятелен статут, тъй като е преустроен в ресторант и е ползван повече от 10 години като такъв, затова върху него ищецът няма права. ВКС приема, че е недопустимо да се води иск за зимничните помещения, тъй като от СТЕ по делото се установява, че те не съществуват реално, а представляват необособена част от едно по-голямо помещение. Също така ВКС приема, че е недопустимо в производство по чл. 108 от ЗС да бъде признавано правото на собственост върху вещ, която се обособява със заключението на вещото лице по делото и да бъде осъден ответникът да предаде владението върху тази несъществуваща вещ.

                В Определение № 62 от 18.03.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 321/2020 г., II г. о., ГК се приема, че когато предмет на предявения иск са сгради, погинали в хода на процеса /унищожени от ответника/, то предметът на спорното право по установителен иск за собственост се погасява.

                Предмет на спор по по ч. гр. д. № 216/2014 г., ВКС, I г. о., ГК е въпросът дали може да бъде установявано право на собственост към минал момент върху вещ, която вече не съществува към настоящия момент. В Определение № 64 от 10.02.2014 г. по делото се приема, че съгласно разпоредбата на чл. 124, ал. 1 от ГПК всеки може да предяви иск за да установи съществуването или несъществуването на едно право, когато има интерес от това. Ищецът има правен интерес от установяване на правото си на собственост, тогава когато спорното материално право съществува и е налице. Както правилно е приел въззивния съд в мотивите на обжалваното определение искът за собственост е винаги вещен, а това предполага наличието на обект/вещ, която реално съществува, а не е погинала. Липсва обаче правен интерес ищецът да установява, че вещта е съществувала в миналото и му е принадлежала. Ако фактът на съществуване на едно право или правооотношение в миналото има значение за други отношения, които са налице в настоящия момент, то страната разполага с възможност да се защити като предяви спорните съществуващи права, но не и да претендира в самостоятелно исково производство установяването на права върху обекти, които не съществуват към момента на предявяване на иска. Правилно в този смисъл въззивният съд е приел, че какъвто и интерес да посочи ищцата, той няма да е правен интерес по смисъла на закона /чл. 124, ал. 1 от ГПК./. Случаите, в които законът предполага установяване правото на собственост към минал момент, са лимитативно посочени в закона и те са чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и чл. 53, ал. 2 от ЗКИР. Във всички останали случаи несъществуването на вещта или обекта на правото на собственост обосновава липса на правен интерес от установяване на това правоотношение. С разрушаването на процесната сграда, тя като вещ е погинала и съответно се е погасило правото на иск за защита на собствеността върху процесното жилище. Ищцата би разполагала евентуално само с обезщетителна претенция, в която би следвало да установява правото си на собственост.